Make your own free website on Tripod.com

 Старобългарски  език

Историята на българския език на български и на испански за българи и испанци

Español                 


Menú
· Класификация
· Фонетика
· Морфолофия
· Среднобългарски
· Новобългарски
· Бълг. диалекти
· Библиография

 

_________________

Среднобългарски

Среднобългарският период започва от XII век и продължава до 1396 г. През това време езикът претърпява коренни промени.


Проследяването на тези промени обаче е затруднено поради една проста причина: среднобългарските писари са изпитвали свещено преклонение пред старобългарските текстове и не са си позволявали много-много да се отклоняват от стария език. Към края на периода среднобългарският правопис ще да е бил много по-етимологичен, отколкото фонетичен. Все пак, някои среднобългарски особености са намерили място в текстовете и са били узаконени като правописна норма.

 


Фонетика на среднобългарския


Най-големите писмени особености на
среднобългарските текстове са смесването на еровете и на носовките.
Старите ерове са били изчезнали напълно още преди края на старобългарската епоха - счита се, че още в края на Х век слабите ерове са изпаднали, а силните са се изравнили с останалите гласни; в някои диалекти изравняването на силните ерове е съпроводено и с качествена промяна: ъ > о, ь > е. В повечето диалекти обаче "ъ" се е запазило подобно на днешното "ъ", а "ь" или се е изяснило до "е" ("ден" < "дьнь") или се е изравнило с "ъ" ("тъмен" < "тьмен", със или без смекчаване на предходната съгласна). През среднобългарската епоха "ь" като звук различен от "ъ" вече не е имало. Затова по-късните среднобългарски текстове употребяват или само единия, или само другия.


Най-ярко изразената характеристика на среднобългарските текстове е смесването на носовките. Запазването на носовите гласни толкова е характеристика само на българския и полския език (в последния те се пазят и до днес). В останалите слав езици носовките изчезват рано - до XII век. Затова и в църковнославянския език, който, както вече споменах, е руска редакция на старобългарския, голяма носовка се заменя с "у", а знакът за малка носовка се запазва на етимологичното си място, но с произношение "йа".


В ранните среднобългарски текстове положението с носовките е същински хаос. През XIV век в школата на патриарх Евтимий се изработва правило, според което голяма носовка се пише след твърди съгласни, а малка - след предни, независимо от етимологията.


Според различни хипотези, през србъл епоха е настъпило изравняване на четирите гласни "ъ", "ь", "ен" и "он" до една с четири различни оттенъка: съответно заден-преден ("ъ"/"он", "ь"/"ен") и носов/чист ("он"/"ен", "ъ"/"ь"). Пак според същите хипотези по-късно, вече през новобългарската епоха носовият призвук отпада и затова "он"/"ъ" имат един и същ рефлекс, "ен"/"ь" - също един и същ (с изключение на диалектите, в които "ъ" > "о" още през стбъл).
Постепенно изчезва и гласната "ы", като се изравнява с "и".


Друга характерна стбъл гласна - "ят" се запазва непокътната през целия србъл период. В бг език като цяло тя се пази чак до към XVIII век, а в Родопските диалекти съществува и до днес.

 

 

Среднобългарската морфология


През среднобългарския период се извършват и значителни промени в морфологията. Промените са насочени в две противоположни посоки: опростяване при имената и усложняване при глаголите.

При имената падежната система силно се разколебава. Макар че безпадежни среднобългарски текстове няма, това става ясно от грешнките, допускани от по-малко начетените преписвачи, както и от приписките отстрани, където се наблюдава много по-голяма свобода на израза.

Счита се, че до края на среднобългарския период напълно изчезват местният, творителният падеж и родителният падеж. Първите два се заменят с предлог и винителен падеж. Родителният падеж е изместен от дателния - това е общобалканско явление: в гръцкия родителният измества дателния, а в румънски заместването е точно както в србъл (румънският език е единственият романски език който пази редовна употреба на дателен падеж във функция и на дателен, и на родителен).

При прилагателните окончателно се налага употреба на определените форми и на особено склонение, различно както от именното, така и от местоименното.

При глаголите парадигмата се усложнява. Глаголът хътяти в комбинация с инфинитив се граматикализира и така се появява устойчива форма на бъдеще време. По-късно от други форми на хътяти се появяват още бъдеще предварително (хъщон бити челъ > хъщон да съм чел > ще съм чел), бъдеще в миналото (хотяахъ чисти > щях да чета) и бъдеще в миналото предварително (хотяахъ бити челъ > щях да съм чел). Така се достига до съвременната парадигма с девет времена.

В другите слав. езици развитието е противоположно. Падежната система се запазва изцяло, във всички слав. езици изчезва безпредложната употреба на местен падеж, творителният падеж се утвърждава в ролята на предикативно определение (рус. я стану миллионером, полски Ja zostane, milionerem, ех, мечти...) В около половината изчезва звателният падеж. При глаголите изчезват всички минали времена, запазва се само минало неопределено, което със или без спомагателния глагол поема значението на всички останали. Бъдеще време се развива само частично: сегашно време на глаголи от несвършен вид започва да се употребява в значение на бъдеще.
Супинът изчезва сравнително рано, а инфинитивът също започва да губи почва и да се заменя все по-често с да-конструкция.

През ранния новобългарски период глаголът се усложнява още.

Интересен въпрос е появата и утвърждаването на определителния член. В класическия старобългарски език определителен член няма. В среднобългарските текстове се наблюдава засилена употребва на показателните местоимения във функция на определителен член, но без ясна граматикализираност. Фонетиката на явление и някои старобългарски текстове обаче показват, че най-вероятно определителният член е бил значително развит още през Х век, а през XV век съвременната му употреба вече е била норма.


Йоан Екзарх (Х век) употребява напълно редовно в своето произведение Шестоднев членни форми от вида дъньцата, бъчелити, родось. Както от немалко старобългарски текстове, така и от днешната форма на определителния член се вижда, че показателното местоимение се е сляло с предходното съществително още преди отпадането на слабите ерове, т.е. преди края на X век: в текстовете имаме форми от вида родось, с изяснен и променен краесловен ер. Очевидно тук той е бил в силна позиция. Срв. и днешното родът, с ударение на члена, кратък член рода (изговаря се родъ, с ударение на члена) и диалектните родо, градо, малкио, големио и т.н.


__________________________________________________________
 

 

 

Старобългарски  език